Е-МАГАЗИН

100% Гаранция

ВИП ЗОНА

Само за ценители

Приемният баща на умиращите деца

 

„Знам, че те ще умрат“, казва Мохамед Бзеек, но въпреки това вече над двадесет години е приемен родител на най-тежко болните деца, изоставени на системата за приемна грижа на Лос Анджелес, САЩ.

Погребал е около 10 деца. Някои са умрели в ръцете му.

 

 

Днес Мохамед Бзеек прекарва дълги дни и безсънни нощи, грижейки се за парализирано 6-годишно момиченце с рядко мозъчно увреждане. Тя е глухоняма. Всеки ден получава гърчове. Ръцете и краката ѝ са парализирани.

Бзеек, един тих, набожен мюсюлманин, роден в Либия, който живее в Азуза, просто иска момиченцето да знае, че не е самичко в този живот. „Знам, че не може да ме чуе или да ме види, но винаги ѝ говоря“, казва той. „Прегръщам я непрекъснато, играя с нея, милвам я… тя усеща. Тя има душа. Тя е човешко същество.“

„Той е единственият, който взима като приемен родител дете, което е с голяма вероятност да умре.“, казва за Мохамед Мелиса Тестерман, координатор по приемната грижа в Департамента за деца и семейства. От 35-те хиляди деца под опеката на Департамента, около 600 попадат под грижата на Отдел за медицински грижи, който поема най-тежките медицински нужди на децата. Там има страхотна нужда от приемни семейства за такива деца.

Но има само един приемен родител като Мохамед Бзеек.

Ако се налага някое дете да бъде преместено в хоспис с постоянна медицинска грижа, той е единственото име, за което се сещаме веднага. Той е единственият приемен родител, който би взел дете, което най-вероятно няма да оцелее. Обикновено децата с усложнения са настанявани в медицински учреждения или за тях се грижат медицински сестри, които са се съгласили да приемат ролята на приемно семейство. Но Бзеек е единственият приемен родител в страната, който приема да гледа терминално болни деца. Макар да знаят, че за един родител да се грижи сам за болното момиченце е изключително тежко, защото то има нужда от непрестанна грижа и обслужване, от Департамента са потърсили Бзеек през декември с молба да поеме още едно болно дете.

Този път Мохамед Бзеек учтиво отказал.


Момиченцето стои подпряно с възглавници в ъгъла на дивана на дневната на Бзеек. Тя има дълга и рядка кестенява коса, хваната в конска опашка и перфектно извити вежди над невиждащи сиви очи. За да се спази законът, самоличността на детето не се разкрива. Със специална съдебна заповед на репортерката Хейли Брансън-Потс от изданието LA Times е разрешено да прекара известно време в дома на Мохамед Бзеек и да интервюира хората, замесени в случая с момичето, за което той се грижи в момента.
Главата на момиченцето е твърде малка за нейното 15-килограмово телце, което пък е твърде малко за възрастта ѝ. Тя е родена с енцефалоцеле, много рядка малформация и костен дефект, при която част от мозъка ѝ се подава през отвор на черепа й. Неврохирурзи са премахнали оперативно издадената извън черепа част с мозъчно вещество малко след раждането ѝ, но голяма част от мозъка ѝ е останала недоразвита.
Мохамед Бзеек я взима в дома си, когато тя е на едномесечна възраст. Преди нея той се грижи за три други деца със същото заболяване. „Това е доживотна присъда за тези деца,“ казва той.

 

Мохамед е 62-годишен едър мъж, с дълга тъмна брада и мек глас. Най-големият от общо 10 братя и сестри, той идва от Либия в САЩ като студент през 1978 година.

Години по-късно, чрез общ приятел, той среща Доан, която става негова съпруга. Тя самата е станала приемен родител в началото на 80-те години на миналия век, преди да срещне бъдещия си съпруг Мохамед. Нейните баба и дядо са били приемни родители и може би това я е вдъхновило тя да продължи тяхната дейност. Преди да срещне Бзеек, тя отваря дома си като спешен център и приют за деца, които имат нужда от незабавно настаняване или които имат нужда от защитен дом.

Мохамед Бзеек казва, че ключът към справянето с това да си приемен родител е да обичаш тези деца като свои.

Доан Бзеек обиква всяко дете, което влиза в приемния ѝ дом. Води ги на професионални фотосесии и организира коледни дарителски кампании в подкрепа на децата в приемни домове.

„Беше забавна жена“, казва Мохамед. „Изпадаше в ужас от паяци и буболечки, толкова я беше страх, че дори украсата за Хелоуин я плашеше, но никога, дори веднъж не я изплаши някоя от болестите на тези дечица или това, че ще умре.“

Домът на семейство Бзеек е приел десетки деца. Организирали са училище за приемни родители в обществените колежи със специални лекции как да се справят с болестта и смъртта на дете. Доан Бзеек е била толкова известна и уважавана приемна майка, че името ѝ е увековечено в държавен мемориал за приемната грижа наред с доктори и законотворци.

Бзеек започва да се грижи за деца като приемен родител заедно с Доан през 1989 година. В повечето случаи децата, които приемат, са болни.

Мохамед Бзеек се сблъсква със смъртта на дете в дома си през 1991 година. Детето е дъщеря на фермерка, която, докато е бременна, вдишва токсични пестициди, с които са напръскани посевите. Момиченцето се ражда с гръбначно увреждане, поставено е в циментово корито и умира на 1-годишна възраст на 4 юли 1991 г., докато Бзеек приготвя вечерята.

„Ужасно ме заболя, когато тя почина“, казва Бзеек, докато гледа снимка на мъничко момиче в свободна бяла рокля, което лежи в ковчег с жълти цветя.

Към средата на 90-те години Бзеек взема решение да е приемен родител основно за деца с терминални заболявания, за които няма изгледи за възстановяване, тъй като никой друг не ги искал.

Взема под опеката си момче със Синдром на късите черва, което е хоспитализирано 167 пъти за краткия си 8-годишен живот. Момчето не може да приема твърда храна, но въпреки това Бзеек го слага винаги на масата и пред него поставя празна чиния и прибори, за да участва във вечерята на семейството.

Грижи се и за момиче със същото увреждане, като приемната му дъщеря в момента, което умира само осем дни, след като идва в дома им. Тя е била толкова мъничка, че когато умира, се налага майстор на кукли да ушие дрехи за погребението ѝ.

Бзеек носи ковчега ѝ в ръце, все едно носи кутия за обувки.

„Най-важното е да ги обичаш като свои деца. Знам, че са болни. Знам, че ще умрат. Правя всичко, което мога като човешко същество, и оставям останалото на Бог.“

Единственият биологичен син на Бзеек, Адам, роден през 1997 година, също е с увреждане – Остеогенезис имперфекта и дварфизъм. Той е бил толкова чупливо дете, че дори сменянето на памперсите му или обуването на чорапи е можело да счупи костите му.

Бзеек казва, че никога не е бил гневен или ядосан заради увреждането на сина си, а го е обичал във всеки момент какъвто е. „Така го е създал Бог“, казва Бзеек.

Днес 19-годишният Адам тежи около 30 килограма и има огромни кафяви очи и срамежлива усмивка. Когато си е вкъщи, се движи легнал върху специален скейтборд за цяло тяло, който баща му е измайсторил от малка дъска за гладене, лагери и колела, който задвижва с ръце.

Адам учи компютърни технологии в колежа Citrus College, като посещава лекциите в електрическа инвалидна количка. Баща му казва, че е най-малкият студент, но е голям борец.

Родителите на Адам никога не са прикривали или омаловажавали състоянието на болните му братя и сестри и той е знаел, че те рано или късно ще умрат. Те приемат смъртта като част от живота – нещо, което прави дребните актове на радост още по-значими.

„Обичам сестра си“, казва срамежливият тийнейджър за малкото момиче, което родителите му са осиновили в приемния си дом. „Никой не заслужава да живее с толкова болка.“

През 2000 година Доан Бзеек се разболява. Тя страда от мъчителни гърчове, които я изтощават в продължение на дни. Рядко излиза от дома си, защото се страхува да не получи гърч на обществено място и умира през 2014-та.

 

В една студена ноемврийска утрин Бзеек бута инвалидната количка на малкото момиче и поставката ѝ за системи към Детската болница на Сънсет булевард. Момиченцето е увито в меко розово одеало, главата ѝ почива върху възглавница с извезани думи „Татко е лепилото, което държи всичко у дома едно за друго.“

Температурите се променят непрекъснато, ту е топло, ту е студено цяла седмица и момиченцето е настинало. Мозъкът ѝ не може напълно да регулира телесната ѝ температура, заради което единият ѝ крак измръзва, докато другия е топъл.

В асансьора лицето ѝ става тъмно червено от задушлива кашлица, гърлото ѝ е пълно със секрети, тя се опитва да крещи за въздух. Другите пътници в асансьора отвръщат глави настрани.
Бзеек погалва бузките на момичето и хваща ръчиката й, разлюлява я игриво настрани. Прошепва в ухото на момичето „Хей, миличка“, за да я успокои.
Болницата е станала втори дом за Бзеек. Когато не е там, той е на телефона с множеството доктори на момиченцето, застрахователите ѝ, които спорят кои сметки ще плати компанията, адвокатите, които я представляват, и социалните работници. Всеки път, когато излизат от дома, Бзеек носи със себе си огромна черна папка с епикризите, изследванията и рецептите ѝ.
Въпреки това Бзеек, който е трябвало да бъде лицензиран от държавата като приемен родител, за да има право за се грижи за болни деца, и получава 1700 долара месечно за гледане на болното момиченце, няма право да взема решения за лечението или здравословното ѝ състояние.
Влизат в кабинета на педиатъра на момиченцето. Д-р Робъртс познава Мохамед Бзеек от години като приемния баща на много негови пациенти. Когато момиченцето (което днес е на 6 години) е било на 2, докторите са казали, че няма медицинска интервенция, която да облекчи състоянието ѝ и повече нищо не може да се направи от медицинска гледна точка.

Въпреки това обаче, момиченцето, което е закачено за банки с хранителна формула и лекарства по 22 часа на ден кара вече 6-та годинка, благодарение изцяло на грижите на Бзеек. Докторът разказва, че когато не се чувства зле и е в добро настроение, момиченцето плаче, за да я прегърнат. Не казва гласно какво иска, но съобщава за нуждите си по свой начин. Животът ѝ не е непрестанна болка и мъка. Има моменти, в които се радва и се чувства добре, и всичко това се дължи на Мохамед.

Освен когато му се наложи да ходи до болницата и за петъчната молитва в джамията – когато медицинска сестра гледа момичето за малко, Бзеек рядко напуска дома си.
За да не се задави насън, момиченцето спи седнала. Бзеек спи на диван до нея. Всъщност той не спи много.
Една декемврийска събота Бзеек, Адам и медицинската сестра на момиченцето организират празничен обяд по повод шестия рожден ден на детето. Канят и биологичните ѝ родители. Те не се появяват.
Бзеек се навежда пред момиченцето, което е облечено в дълга рокля на червени и бели раета и чорапи в същия десен, хваща ръчичките ѝ и пляска с тях. „Ехаааа! Вече си на шест! На шест! Цели шест!“
Бзеек пали шест свещички върху чийзкейка и слага момиченцето да седне на масата, докато държи кейка близо до лицето ѝ, за да може да почувства топлината на горящите свещички.
Всички пеят „Честит рожден ден!“, Бзеек внимателно се навежда зад лявото ѝ рамо и подухва към свещичките, все едно тя ги гаси. Тя усеща миризмата на дима от загасените свещички и по лицето ѝ появява бегла усмивка.

А ето какво казва и самият Мохамед за чудото, което прави за малките, умиращи деца.

Майко мила

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*