Е-МАГАЗИН

100% Гаранция

ВИП ЗОНА

Само за ценители

ОНКОБОЛНИТЕ НЕ СЕ НУЖДАЯТ ОТ ЧЕРНО-БЕЛИ СНИМКИ, А ОТ РАБОТЕЩА ЗДРАВНА СИСТЕМА

Мода или съпричастие?

Страдащите от рак на гърдата имат нужда от: психолози, лекарства, терапии, държавна помощ, превенция, адекватна болнична грижа, нормално здравно обслужване, декубитални легла, специална храна… разбиране

4166_600x400_fit

 

Статистиките сочат – ракът на гърдата е на първо място по честота сред онкологичните заболявания при жените. Злокачественият тумор може да бъде победен, ако се диагностицира и лекува навреме. Ето защо профилактичните прегледи са необходими. Тяхната роля отдавна не се рекламира чрез стенлистове, брошурки и събрания. Ползват се множество съвременни технологични средства, като активно се включва и социалната мрежа.

Напоследък например, масово хората сменят профилната си снимка във Facebook с черно-бели селфита със следния статус: “Предизвикателството прието”. За какво предизвикателство става дума? На онкологичната болест? На профилактиката, която мнозина пренебрегват?  На вътрешния порив да демонстрираш  себе си? Факт е, че изразявайки съчувствие мнозина публикуват селфита, които са идеален пример  за секстинг  (умение да привличаш вниманието като се движиш между еротиката, провокацията и романтиката). Дори това да е неволно, то не помага на профилактичната кауза. Как тя се деформира като в криво огледало споделя във Facebook Мария Касимова. Ето част от мислите й:

„…Със сигурност познавате хора, борещи се с рака. Аз три години живях с баща, който така и не успя да се пребори и майка, която денонощно се грижеше за него. Знам какво представляват болките – чувала съм стоновете им. От петнадесетгодишна съм наясно какво е ракът да те изпие и изсуши до неузнаваемост. Знам и какво е огромна част от всичките “добри” приятели да изчезнат като изсмукани с вакум, когато пораженията от раковите клетки станат видими върху тялото на борещия се. Усещала съм дори как ги е гнус, как се страхуват да влизат в света на този, когото наричат “обречен”, защото са “прекалено чувствителни да го понесат” или не искат „да се натоварват”. Сякаш ще се заразят…

Познавам прекрасни жени, които криеха оголелите си от химиотерапията глави с перуки и артистични кърпи и нямаха една приятелка, с която да излязат на кафе. Виждала съм белезите от отрязаните им гърди и докато съм се опитвала да преглътна сълзите си, съм ги намирала за най-красивите и вдъхновяващи на света. Любимите мъже на много от тях си тръгнаха – не успяха да заживеят с “новите” им тела. Други – много по-малко – останаха и се бориха и борят заедно с тях – сами, с цялата мъжка любов, на която са способни. Познавам други жени, които превърнаха стаите на децата си в болнични стационари, където се грижеха за умиращите си съпрузи и никой, никой, никой от т.нар. им приятели не отиде за един час да ги смени, да им занесе един домашно приготвен кекс или просто да прекара с тях някакво време.

Тези хора нямат нужда от нашите красиви черно-бели снимки

Тяхното състояние не е право пропорционално на качествата на фотографията, която ще постнем, и няма рязко да се подобри, ако на нея сме адски секси. Тези хора имат нужда от конкретни неща – психолози, лекарства, терапии, държавна помощ, превенция, адекватна болнична грижа, нормално здравно обслужване, декубитални легла, специална храна… разбиране.

В страна като нашата, където геноцидът към населението е почти държавна политика, те пет пъти повече имат нужда от това

Болните от рак хора имат достатъчно черно-бяло в ежедневието си, повярвайте ми. Те се нуждаят от цвят, от енергия и смисъл да продължат, не от наподобяващите некролог снимки, които лицемерно им посвещаваме. Те всеки ден, всеки миг се гледат в очите със смъртта и в този вид естетската същност на черно-белите фотоси на някакви непознати жени абсолютно и напълно им се губи. Та те трябва да свикнат с окършените си тела и да повярват, че и така са прекрасни, а не да се наслаждават на разветите ни коси, полуотворените устнички и заголени бедра, които им навираме като подкрепа. Ако и да са в черно-бяло.

Тази кампания можеше и да работи, ако, да кажем, от тези хиляди снимки се направи изложба, приходите от която да отидат за нещо конкретно. Щеше да има смисъл, ако водеше например към линк, който представя кауза (информация за превенция, формуляр за записване за мамографски преглед, събиране на средства, създаване на център), която би дала реален резултат. Можеше да има някаква полезност дори и ако вместо това неясно “Предизвикателството прието”, пишехме просто “Прегледай се!”.

В този й вид обаче, с напълно неясни корени и докосваща човешката ни струна причина, тя дори звучи цинично

Въпреки, убедена съм, ужасно добрите и чисти намерения, с които всички тези черно-бели дами са постнали снимките си из мрежата.Каузите са хубаво нещо но и те, както всичко друго, трябва да се поемат със знание и отговорност. Особено, когато става дума за живота и борбата на хора, на които като общество сме много задължени. Защото утре може да си ти, може да е най-добрата ми приятелка или най-любимия ми човек, може да съм аз. И последното нещо, от което бих имала нужда в един такъв момент, би била черно-бялата красива снимка на нечий Facebook-профил.

Както се вижда,  в днешните условия у нас каузата се е променила. Тя се е превила и прекършила, деформирала се е като в криво огледало. Обезличила се е. Превърнала се в средство за себеизяви, в източник за статистически изчисления. Но нали, не това е  предназначението й? /трансмедия 

Напишете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Scroll Up